story of my life, searching for the right.

в този пост авторката се опитва да търси корените на неприязънта си към бебета и малки деца.

всичко вероятно започва през една красива пролет в една социалистическа страна.
в новопостроен блок има едва три нанесени семейства.
майка ми и любящата й свекърва боядисват с блажна боя.
на майка ми й става лошо.
- ти да не си бременна?
- съмнявам се.

авторката, както и майка й, не понасят миризма на блажна боя

- ми аз съм бременна
- ъ. и ся кво?
- ми ще го гледаме, кво.
(виждате наченките на едно любящо семейство.)

та така чак до раждането. майка ми, силна, здрава и права българка, се пъне да ражда по класическия начин, но не й се отваря парашута и все пак получава момиченцето, за което винаги е мечтала. за да му връзва панделки. панделки, копеле.

подробности около раждането са, че майка ми влиза в болница 2 дни след Нещо, което малко преобръща държавата и на слънчево време, и излиза на Демокрация и -20 градуса. и така цяла зима.
а в новото блокче режимът на тока е 2 на 2. 2 часа има, 2 часа няма. водата е с подобен режим, а дребничкият ми баща мъкне 2 20-литрови туби пеша до 8мия етаж от мазето, защото и асансьорът не работи. памперси няма. пелени мухлясват. сушат се със сешоар тези, които успяват да спасят. а аз рева ли, рева. и никой не спи.
червенокосата ми баба, отгледала поне няколко деца, се плаши от незаспиващия ми поглед.
другата ми баба ме приспива най-добре с "край босфора шум се вдига".
паркетът все още скърца, както тогава, а баща ми нервно пристига посред нощ да прави забележка на баба ми да не обикаля като тигрица в зоопарк.

и следват истории за хуманата с връзки, издействана от червенокосата ми баба. и свинския бут с връзки, намерен от другата ми баба.
и многобройните ми болести в първите ми години, отказа ми да спя на обяд, но пък влизането ми в елитна детска градина след конкурс, но пък изключването ми от там заради постоянно боледуване, мъкненето по тоновете лекари с идеи, че имам синузит, докато в крайна сметка се разбира, че имам алергия..
на всичкото отгоре панделките, донесени от баща ми от москва, "не ми били в стила".

тези неща ми се припомнят, драги читатели. откъслечно, но ми се припомнят при всеки удобен случай. придружени от репликата "второ?! да бе, през този зор не минавам втори път". натякват ми се до такава степен, че да се чудя кой би искал изобщо да има деца някога. натякват ми се до степен да се чудя как, аджеба, са отгледани връстниците ми и как точно се получава така, че някои от тях (да не кажа повечето) имат дори братя и сестри. вие имате ли някакви предположения? а имате ли предположения защо мен, момиче на 19 години, ме е страх и гнус от бебета?

i turn a stone, i find you

а с мен ли какво става?

един ефект от това да си на 19 е това, че много малко неща можеш да изпиташ за пръв път в отношенията си с хората. все нещо ти напомня на предишни ситуации и този случай не прави изключение. отново хората, с които искам да общувам, не желаят да общуват с мен. втора група хора не им пука какво се случва с мен, но си мислят, че на мен ми пука яко какво се случва с тях. очевидно на трета група хора съм интересна, а аз първоначално дори не я помнех по физиономия, да не говорим за име. примерите са съвсем конкретни и съм далеч от това да разпределям всичките си познати в тези три групи, само дълбая в малките несъвършенства на моя свят, съпътстващи вечното му клонене към перфектност. други са го казали по-добре от мен в една песен.
просто май искам всичко. в което няма лошо.
очаквайте съвсем скоро пост, в който ще пиша колко ми е писнало да се мъча да общувам с group 1 и как ще започвам наново or smth. толкова съм банална.

..

днес гледах поне 5 минути гледката от тоалетната на седмия етаж на втори корпус. ужасно красиво е. помня как гледах изгледите от училище, един и същ изглед 12 години без промяна. just...watch the weather change. всяка сутрин в неприлично ранен час аз се спирах, къде съсипана от изкачването на 2 етажа с високи тавани и ниско кръвно, къде запленена от гледката, и беше толкова тихо, спокойно и ранно..а сега имам толкова нови изгледи, че ми става неудобно колко внимание им обръщам, а искам да си ги снимам и да ги имам. отново от седмия етаж се вижда манастирът, от тоалетната се вижда игрището на училището, от края на коридора се вижда онази странна сграда със специфичен цвят, която се твърди, че е общежитие. на отиване също беше много красиво, сняг и слънце, което обикаля по малките затрупани обли туфи.

вървя по улицата и си дишам

скъпи сънародници,
вашата новичка pvc дограма идва облепена с рекламни ленти.
от двете страни.

драги мъже,
и жени,
цветето, което още не сте подарили
не се носи нито като копие, нито като чадър, нито като гега

http://zazz.bg/play:8a7d4801
цялото за ентусиасти мазохисти
07:35 за конкретната ситуация
07:52 за фразата, която имам предвид

та, надявам се след този пост да се махнат лентите на поне един прозорец
ако това дразни и вас, включете се в акцията, кажете на приятелите си
при наличието на такива ленти аз лично започвам да се оглеждам за петна от латекс
но наистина е гадно апартаментът ви да изглежда все едно не сте се нанесли

yeah my sweet narcosis

recent activities в разбъркан ред:
пия кафе
лакирам се
остарявам
благодаря на 120 човека
търся бръчки, но не ги намирам
научавам странни факти за близки хора
достойни да заемат гордо място в някоя от темите в дата.бг за щуротии, които сте си мислели като малки
а именно:
човекът си е мислил, че любя, тача и милея, сещате се откъде, са женски имена
и в известната песен на братя аргирови се пее за коте без пижама

каквито искате изводи си вадете от горното, но освен това пиша есета върху аристотел и томас хобс.
гледам филми.
не разбирам бергман.
след огромно обикаляне по магазини с цел просто да се купи Нещо отново не си купувам блузи
никой не ми подарява свещи или гардения
преживявам земетресение-две, не изпищявам, но съм супер стресирана
и прекарвам приятни ден-два-три и всъщност това me rend щастлива?

чудя се дали името на един магазин и една песен имат общо, т.е. те са еднакви и най-вероятно имат, но е брутално как не съм го знаела досега.
снима ми се.
танцувам в ансамбъл тропанка.
ии кафето свърши.

i'm judge and i'm jury and i'm executioner too

преди да започна с есето върху обществения договор на хобс
и да отворя още няколко ivy league страници с обяснения
само да споделя

х: защо няма топла вода? плащам по толкова пари на семестър, а няма топла вода!
б: ако говориш за тоалетните на този етаж, няма изобщо кранче за топла вода.
х: ами, да
а: 3в1 ли ще си правиш?

ч: абе, как се наричаше онова, японското самоубийство?
б: харакири?
сч: харакири или сепуко. в днешната* беше харакири.

*днешната = днешната кръстословица в безплатния ежедневник "19 минути", до който аз не съм се добирала никога.

people listen up don't stand too near

пия кафе в чашата, която си купих вчера от jumbo, където имаше хора, с яна, която не иска да излиза.
купих си и свещи с аромат на кафе.

вчера успях да напиша поредния сценарий, както и домашното по френски, но рефератът ще ме озори.

изобщо в НБУ ми е много кеф. ако ви се четат сценарии или политически есета, заповядайте.

а снощният разговор ме надъха пак да снимам. сега трябва да ми дойдат и идеи, които са се поскрили малко, но поне знам как да ги извадя на бял свят. а някой ако иска да го снимам, да не се срамува да сподели.