първият ми Осми

за Осми в ежедневието на българския студент се говори като за Бала в ежедневието на българския гимназист.
колкото повече порасваш, толкова повече осъзнаваш, че суетенето е горе-долу сходно. мислят се курорти, дискотеки...
ще споделя с вас един малко по-различен Осми. първият ми.

поради отсъствие на приятели, които или учат в чужбина, или са някъде из българия с колегите си, или пък си измислят други оправдания, за Осми бяхме двама човека - аз и лиаско. и решихме да отидем в строежа. но там или ни беше тъпо, или нямаше хора, или и двете, и той подметна да се разходим до витоша с колата.
идея чудесна, първоначално обрисувана като "отиваме до вкъщи да вземем колата, закарваме се до витоша, кефим се на снега, 2-3 снимки и си тръгваме по живо, по здраво"
после обаче, ставайки ясно какво събитие има на следващия ден, той предлага да вземем всъщност да посетим пешо в една хижа, да го изненадаме. от вариантите "гледаме по карта и се ориентираме; питаме някого; следим табелки; не ходим" избираме единодушно третия с примеси на втория if necessary. действието се развива около 23 часа местно време.

отскачаме до онова вкъщи, взимаме все пак най-необходимото - вода, сладки неща и домашно червено вино, налято в бутилка от коняк плиска, защото само такава има. зареждаме на shell и сме готови.

по пътя нагоре към златните мостове слушаме адския dnb в колата, лиаско се надъхва, аз примирам на всеки завой, изпреварваме типове с разградска регистрация..и вали сняг. стигаме и започваме да гледаме табелките, скрити под клончета. въртим се около час напред-назад. чуваме се с пешо и му споделяме, че сме на златните мостове. всъщност не знаем дали до хижата има път, но си мислим, че има. спират ни полицаи, опит за пробутване на домашното вино, който не се увенчава с успех, но се оправяме.

аз съм вече изтощена и искам да си ходим, все пак видяхме витоша, но той не може да си представи, че ще се върне толкова безславно. накрая държи да пробва отбивка, която просто няма как да е направена за път, което си проличава и от табелата "забранено за МПС" в началото й. но тъй като виждаме следи от автомобил, продължаваме. пищя, че няма начин да изкачим наклона наобратно. два пъти. илиян обаче ме убеждава, че на задна ще стане (все пак имаме цели две зимни гуми, предните).

е, не става.

слизам от колата и стоя до една брезичка, докато той три пъти се опитва да изкачи наклона и боксува (това май е дублетна форма?). накрая дори бутам. не. всеки опит е свързан със слизане все по-надолу по пътеката и засилка. последен, четвърти опит. стоя до брезичката и треперя. тъмница сняг абсолютна тишина etc. по едно време го виждам да тича към мен, питам го какво става и той отговаря, че е забоксувал лошо :D

ех, след едночасовите опити звъним на пешо, няма как. човекът прекъсва приятно пиянско празнуване в топла хижа и слиза половин час заедно с двама колеги. споменах ли, че тук илиян окончателно остава без батерия на телефона, а моята също не е в цветущо състояние и започвам да се паникьосвам.

успяваме да се намерим, макар и трудно. аз се успокоявам. отиваме до колата и започваме всевъзможно бутане, трошене на лед с пръчки, нарязване с гаечни ключове, а аз само стоя и треперя. пея по мъничко - ямайка е толкова далече. по рикуест. дори не снимам, въпреки че сме си взели дори два фотоапарата, защото ръцете ми замръзват.

след едночасово бутане и трепане момчетата успяват да избутат 200-300 м нагоре и вече сме на 5 метра от главния път. последно избутване - и вече минаваме табелката "забранено за МПС". и колата влиза в канавка и отнася огромен камък, който се забива отдолу и спуква механизма, който води бензина от резервоара :D

изход май няма (проверено с повдигане на колата на крик и изкривяване на крика), освен пътна помощ на другия ден. часът е към 4 и нещо, пада мъгла и вали и най-разумното нещо е да тръгнем към хижата. оказва се, че се ходи по пътека. един час път нагоре в сняг, който не се отразява добре на женския елемент в групата. разбира се, облеклото ми е като за строежа, не като за планина в зимни условия. малко ми пада кръвно учестява се пулс не мога да дишам или издавам странни звуци и изообщо не си усещам ръцете. хич не мога да си почина при кратките ни спирания, сядам за малко, ръчкат ме да ставам, разбира се. то и кой седи при такива условия на снега де. рева от болка в ръцете. лиаско си мисли, че се лигавя, но не ми беше готино :) носят ме малко. от половин час "ей сега стигаме". правя си някакви обещания клетви никога вече на планина в зима с кола с лиаско спонтанно etc.

ни жива, ни умряла, внасям се в хижата към 5 и нещо, промълвявам нещо на момиче и момче, очевидно изчистили всичко и прибрали боклуците в торби, те скачат, всички всъщност скачат. донася се стол до печката, одеяло, бутат ми шоколади, коли и така нататък, аз обаче искам вода. ръцете още ме болят ужасяващо, пък и имат доста плашещ цвят. завиват ме хубаво, дават ми парацетамол и споменатите любезни хорица поне 20 минути ми топлят ръцете с техните. изобщо, ебати, спасиха ме :D

и така...чак до сутринта, четирима човека. говорим, снимаме, ядем, карти, музика. някои дори чистиха повръщано. не осъзнах как толкова бързо минаха часовете. лиаско тръгва по-рано, защото има работа. след половинчасови спорове става на неговата и тръгва в адския сняг без телефон надолу. ГГ.
разбрали сме се да тръгнем в 11, за което трябва да събудим легналите си хора към 9:30 - 10. в 10 без 20 притеснено напомням, че трябва да се събудят. адо отива и се връща с думите "ами те половината вече не спят, другите ги събудих" О.О следва запознаване с хората, бира или вино за отскок, или пък храна. поне има.

в 11 тръгваме надолу и се веселим. слизането беше уникално красиво, снимките ми са в общи линии само от там. шофьорът на маршрутката не помни, че имаме уговорка, но пък срещаме пътна помощ, която отива да изтегли колата на илиян :)

ех. ще го запомня. благодаря ви :)
с други думи, ако на рождения ми ден имаше две земетресения, а на осми декември - това, ме е страх какво да очаквам на коледа.