in the end it all goes away.

Понякога се чувствам точно на ръба. Точно когато съм казала нещо, което не съм изричала/писала/изразявала преди. На ръба на възможността да живея собствения си живот както искам. Но възможностите са адски много, плашещо много. И затова ме е страх. Ужасно много.
Всъщност никога не знам дали това, което правя в момента, е добре за мен, знам само, че всичко направено досега е било за добро. Харесвам се с грешките си, защото те са ми донесли опит. Харесвам се с опита си, защото той ми помага. Machiavelli в един далеч по-малък вариант, ограничен от рамките на един живот. Да, уча се. Не, не бих променила нищо в живота си. Само бих го изживяла още веднъж, ако можех.
Може би просто такива разговори са нужни, за да осъзная колко ме е страх. Не, не ме е страх от маниакални убийци, които ме дебнат с нож в Южния парк, get real. Нито пък от - а дали не трябва да се разграничава приливът на адреналин от страхът? Всеки прилив на адреналин страх ли е? Ако крещиш на увеселително влакче, това страх или адреналин е? А ако си на интервю за работа?
Мисълта ми беше, че всеки се научава да живее, рано или късно. Като топче пластелин, което трябва да влезе в някаква кутийка. Кутийката е на дупки. Можеш да излизаш от дупките колкото си искаш и да се разпростираш навън, но в един момент идва една малка пластмасова ръчичка, която плясва твоя израстък, и той се свива. Може да се свие много, може и малко. Може да се опита да израсте отново. Но в крайна сметка запомня, че това не е особено добре за самия него и..престава. Свива се. Нагажда се по хората. Този израстък обаче ще избие от друго място, щом от тук не е било възможно. И някой ще го намери.

..

аз ли, аз винаги съм била склонна към самоанализ
поне така живея от 4 години насам
в началото ми ставаше все по-интересно и по-интересно, колкото повече се задълбочавах
всеки може да говори с клишета, да
никога не съм намирала какво да кажа
освен ако не изисквате мнението ми в дискусия
да ми плеснеш нещо и да кажеш 'дай мнение?'
ами мога да кажа 'аха.'
полезна ли бях?

..

по това време миналата година рисувах. май.
по-миналата - не знам. учех? снимах? чудех се? не, не се чудех.
по-по-миналата не правех нищо. хаха. редях основата.
човек трябва да си изразява емоциите по някакъв начин
въпросът е да осъзнаеш кой е най-подходящия
споделянето очевидно не беше за мен in the first place
а in the second не ми останаха хора
в последствие се появиха, за което искам да им благодаря
някои изчезнаха, за което пак искам да им благодаря
но в крайна сметка в момента имам всичко
и съм опитвала много неща
а някои не съм и точно това ме прави уникална
голяма част от които вече споменах в предишен post
Но в крайна сметка колкото по-малко споделяш, толкова по-малка нужда изпитваш да го правиш.
Едно време ми беше изключително неприятно, когато нямах с кого да обсъждам общите си интереси. И държах да ги заявя пред света.
Сега имам свои интереси, някои от които са си само за мен. Още нещо. Осъзнах, че те никога няма да ме разберат, повечето от тях. А затова е важно аз да се разбирам. Dum spiro spero.