let the sun fall into the ocean.

в осми клас
бях изключително срамежлива
обличах се не особено интересно, а не ми и пукаше особено
дрехи си купувах, защото имах нужда
не носех други бижута освен неизменните 2 или 3 фини сребърни гривни на едната ръка
не намирах за странно човек да живее, без да е влюбен
като че ли не признавах друга музика освен метъл
намирах за откровено пропаднали хората, които употребяват марихуана
и не пиех алкохол
и си мислех, че съм пораснала изключително много за последната година и повече просто няма накъде да се развивам
бях свела бройката на специалностите, които искам да уча, до 5
измежду тях бяха математика, информатика и архитектура
и смятах за съвсем реално да следвам в Италия

5 години по-късно
изобщо има ли нещо, което да е същото?

понякога е малко трудно да си единственият, който още вярва в себе си
предполагам, че
впрочем ми омръзна да слагам "предполагам", "поне така мисля", "така смятам аз" навсякъде, само за да се подсигуря, ако евентуално сгреша.
тук няма да го използвам.
ще вярвам в себе си, докато не се разочаровам
нека се разочаровам, нека ми е зле
нека си е мой проблем