докато таксито тръгва

ей, тук съм, не ме ли разбра?
седя си сам и все за теб си мисля
ей, тук съм, не ме ли разбра?
седя си сам във своя свят измислен..

мина година
няколко дни
не помня никого
не помня имена
само две
едно без значение
и твоето
виждаме се
виждам те първа може би
може би не
усещам погледа ти
усещам, че те гледам
колебая се
крия се зад фасадата си от грим
докато те поглеждам в очите
разминаваме се
но вече усещам в себе си онова позабравено
в което просто те следя
от едната зала
в другата
в едната
в другата
кръжа около теб
и те гледам
гледам косата ти
много по-рошава, отколкото я помня
може би е от шапката
обичам неопределения й цвят
обичам skinny подскачащото ти аз
което виждам за пръв път
стоя няколко метра зад теб
как пък точно тук се засичаме
и накрая
все едно е най-естественото нещо
просто се поздравяваме
усмихваш се
усмихвам се
как си
малко се уморих вече
е стига де
после просто усещам присъствието ти на гърба си
накрая вече го няма
и това ще е последният ни контакт за не знам

същото място, същото време
следя те
най-накрая се осмелявам да се приближа
отварям прозорец във фасадата си от грим
с надеждата да не стане пак като онзи път
усмихвам се
усмихваш се
казваш ми нещо
не те разбирам
усмихвам се
отдалечавам се бавно, постепенно и неловко
докато идваш ти
и идват онези първи две минути, които просто няма как да забравя и няма на кого да опиша
две минути на чист звуков емоционален нерационален трансфер
от теб към мен от мен към теб от теб към всички
сънувам
после идва той и разваля всичко с протегнатата си ръка
после го пускаш
и е толкова главозамайващо, че не помня почти нищо
естествено, че искам да ти благодаря веднага
но не те намирам
не те изчаквам
не ти пиша
избирам друг подход
и просто говоря с теб днес
защото е по-трудно
защото е предизвикателство
справям се
и е толкова опияняващо
накрая с единствен жест ми оправяш настроението
и подскачам
и лилавият ми шлифер се вее, защото е слънчево
и предавам слънцето по телефона
надявам се